Вземах от всекиго, когото срещах по пътя си, по нещо. От обикновените хора, през древните и съвременни философски трактати, песни, филми, собствени усещания. Има толкова от тях, които са намерили щастието си и не търсят причините за него, а просто му се наслаждават. Но аз търсех, исках го не само за себе си, а и за всички, които обичам и за които ме е грижа. А аз обичам хората, обичам целия свят – такъв, какъвто е: несъвършен, неопознат, неповторим.
И ето ме сега: седя пред лаптопа като пред огледало, като жабата, която японците слагали в кутия с огледални стени, и тя, уплашена от отражението си, се покривала с пот, използвана като лекарство за рани и изгаряния. Надявам се моите литературни напъни, макар и да не излекуват старите ви житейски рани, да ви предпазят от получаването на нови такива. Да споделя как можем да преминаваме през живота с широка усмивка, подкрепяни и обичани от съдбата.
Потейки се над размислите, как най-добре да изложа познанията си, съставяйки планове за книгата, за пореден път съдбата ме погали ласкаво и ми развърза ръцете и мислите. Съвсем случайно разсъждавайки, че светът като огледало реагира на това – как ние се отнасяме към него, си спомних, че май имаше продължение на „Алиса в страната на чудесата” и там ставаше дума за огледален свят. Зачудих се дали съм я чел като дете, нямах никакъв спомен в главата си. Отворих я в мрежата и се зачетох. Каква бе изненадата ми, след като открих, че Луис Карол, сто години преди да се родя, е описал всичко, което съм търсил, в детска книжка с уникалния си езоповски език. Страниците минаваха една след друга пред очите ми и всичките ми мисли се подредиха, следвайки репликите на героите му. Бързо зачертах всички планове, които бях сътворил до този момент, и просто започнах да следвам приказката.
Надявам се да се насладите на разказа ми така, както аз, докато четях оригинала. А ако и с нещо допринеса да направя ежедневието ви по- цветно и красиво, това ще е най-големият подарък и за мен самия.
ОСМА ГЛАВА
"ТОВА Е МОЕ СОБСТВЕНО ИЗОБРЕТЕНИЕ"
"Значи все пак не съм сънувала – си каза тя. – Освен... ако всички ние сме части от един и същи сън. Само че, надявам се, този сън го сънувам аз, а не Черния Цар. Не ми се ще да бъда част от съня на друг човек – продължи тя тъжно. – Много ми се иска да ида да го събудя, за да видя какво ще се случи."
Повечето от нас, около рождения си ден или новогодишните празници, правим някаква равносметка на изминалата година, петилетка или десетилетие. Много често, констатациите, до които достигаме, са разочароващи. Не харесваме битието си, фигурата, интелектуалното си ниво, духовното си състояние, а в най-тежките случаи – не харесваме себе си.
Основната причина за това е желанието ни да се харесваме на околните, родители, приятели или любими. Вниквайки по-надълбоко, осъзнаваме, че сме обкръжени с много хора, които се радват да ни видят, да общуват с нас, и в същото време сме безкрайно самотни. Никой от тях не ни познава такива, каквито сме всъщност. Никой не познава страховете ни, болката, която таим вътре в себе си, истинските ни желания и мечти.
Изключително болезнено е да осъзнаеш, как цял живот сме играли нечия чужда роля, по чужд сценарий и с чужда режисура. Живели сме в нечий сън, без да осъзнаваме, че по този начин някъде отдавна сме загубили себе си. Гонили сме чужди мечти, изкачвали сме чужди върхове, без да можем да се зарадваме на успехите си. Тази роля до такава степен се е пропила в нас, че в даден момент дори ни е трудно да си спомним кои сме всъщност и накъде отиваме. Ако можеше да участваме в конкурса за оскарите, щяхме заслужено да получим награда за цялостно творчество. Всички велики актьори щяха със завист да седят в залата и да завиждат на невероятния ни талант –дотолкова да се превъплътим в чуждия образ, че да загубим собственото си Аз.
Този актьорски опит започваме да трупаме още в детските си години с помощта на родителите си. Първите стъпки и усмивката на мама, колко голямо и силно ще порасне детето, ако си изяде цялата купичка. Да, това е част от нормалното ни развитие и подготовка за реалния живот, но изгражда и навика да се нагаждаме. Стремим се да бъдем добри деца, каквото и да значи това според родителите ни. Сядаме да пишем тогава, когато ни се иска да рисуваме, защото мама сега има време да се занимава с нас; изяждаме си всичко от чинията, защото според баба това е здраве за нас, въпреки че като стъпим на кантара, стрелката му се върти като вентилатор.
Минава време, излизаме на детската площадка и се оказва, че Гошко ще ни е приятел, ако му дадем той да си играе с нашата топка; Петьо ще си играе с нас, ако не си дружим с Ваньо, и така примери до безкрай.
Малко по малко се научаваме какво трябва да правим или не правим, за да ни хареса този или онзи, само и само да не сме сами, да сме обградени хора, които ни харесват – да бъдем такива, каквито те искат.
На по-късен етап започваме да четем книжки за саморазвитие, написани от някакви всеразбиращи и успешни автори. Всеки обещаващ, че ако живеете по неговите канони, от утре ще се чувствате като в рая.
Първият ми сблъсък с подобна литература беше книгата на Дейл Карнеги „Как да печелим приятели и да влияем на другите“. Авторът в детайли е описал как стъпка по стъпка да се превърнем в хора, които всички харесват; хора, винаги усмихнати и жизнерадостни, съпричастни с проблемите на околните и жертващи себе си за чуждото благо. Поглъщах с интерес всяка следваща страница и чаках с нетърпение да стигна финала, за да дойде този прекрасен момент, в който вселенската благодат под формата на привързаност ще се изсипе на главата ми. Малко по малко започнах да вниквам и във втората част от заглавието – как да влияем на другите. Опитах някои от прочетените неща и се оказа, че работят: приятелите ми се радваха повече на общуването с мен, клиентите започнаха да купуват по-големи количества и асортимент, въобще не живот, а песен. Мина определено време, чувствах се безценен за околните, но колкото по-отзивчив бях, толкова по-големи ставаха очакванията им. Ставаше все по-трудно да се усмихвам и казвам каквото искат да чуят; не ми достигаше нито време, нито сила да бъда винаги на линия, когато имаха нужда от мен. Страхувах се да не загубя ореола си на перфектния приятел и неусетно сам се оплетох в собствените си мрежи.
Естествено дойде моментът на равносметка. Задавах си въпроси, чиито отговори не ми харесваха. Опитвах се да си спомня кой съм и накъде отивам, това се оказа доста трудно упражнение. Зарових се отново в библиотеката и видях още десетки подобни книги, включително и такава, съдържащи в заглавието си антикарнеги, и осъзнах, че май съм се загубил и трябва отново да намеря пътя.
Отново ви напомням, че и тази книга не е свето писание, тя е само описание на моя опит и виждане за света, мястото ни в него и личното щастие. Моля ви, четете я критично, пречупвайки я през своите виждания и усещания. Тя не е пенкилер, който универсално да реши всичките ви проблеми. Не я следвайте сляпо и безразсъдно. Аз съм обикновен човек и не искам да нося на плещите си товара на отговорността за вашата съдба. Приемете, че всичко изложено в тази книга, са размислите и страстите на един непознат, споделени на чаша хубаво, ароматно кафе.
И запънах се аз, като любимия ми „Богатир на кръстопът“ (Витязь на распутье), нарисуван от Виктор Васнецов, само дето на моя камък пишеше друг текст: „Наляво ако тръгнеш, харесван и обичан ще бъдеш; надясно ако тръгнеш, на самота се обричаш“. Дълго време се бях запънал пред камъка. Никой не иска да е сам.
Човекът е социално животно, той живее в общество сред себеподобни. Всеки социум, за добро или за лошо, има свои писани и неписани правила и когато някой излиза извън тях, бива наказван или изолиран. Да бъдеш черната овца обикновено се оценява не от съвременниците, а от бъдещите поколения. Да, ама ние живеем днес, тук и сега. Как да намерим разумния компромис, как да съхраним истинското си аз без да станем отшелници?
Седях си аз опулен срещу камъка, минаваха дни, може би дори месеци, товарът се трупаше на плещите ми. Тогава съдбата ме срещна с една от големите любови в живота ми, за да науча поредния си урок. Старото ми Аз за по-малко от година ме превърна от обичан и харесван мъж в обикновена патерица. Патерица, която се приемаше като даденост. От любим станах подпората, който винаги е на линия, решава всички проблеми и се примирява с всички капризи. Оказа се, че моята жертвоготовност започна да пречи и на самата нея, това ми поведение я отучи да се справя сама. Тази ситуация не след дълго започна да ѝ тежи и това още повече я дразнеше, защото започна да го чувства като зависимост. И дойде естественият резултат, в който се появи друг рицар на бял кон, а за мен остана само ролята на подпората.
През времето, прекарано заедно, често ѝ се възхищавах с каква лекота казва НЕ за всичко, което дори малко би нарушило зоната ѝ на комфорт. Ситуацията, в която се намирах, далеч не ме правеше щастлив. Лесно бе да кажа НЕ на нея, но не можех да си го представя да го приема вътре в себе си. Колкото и да не харесвах положението си, привързаността и навикът ме тласкаха обратно в блатото. Минаха години на събирания и раздели. Явно ми трябваше не само да си науча урока, но и да го затвърдя с още болка. Естествено, тя също не беше щастлива в тези отношения и точно това беше мотивът, който ми помогна да изплувам. Реших, че ако наистина обичаш някого, е по-добре да не му пречиш да е щастлив далеч от теб, вместо да се опитваш да го задържиш до себе си с цената на неговото и своето щастие.
Не мога да опиша облекчението, което изпитах, приемайки голямото НЕ в себе си. Не след дълго светът отново беше пъстър, пълен с цветни аромати и приказни звуци. След определено време с тази жена преоткрихме отношенията си, които се превърнаха в едно истинско приятелство. Да, любовта безвъзвратно си беше отишла, но това ни даде свободата всеки да върви по своя път, да открива нови чудеса, да среща нова любов. До ден днешен тази жена е един от най-близките ми хора. Като отношенията ни вече не се основават на зависимост един от друг.
Оказа се, че не е задължително да следвам едната от двете посоки, издълбани върху камъка, а мога да вървя накъдето си поискам, а и да променям посоката, когато реша.
Всеки от нас дава от себе си само толкова, колкото иска, без да очаква благодарности и разплата, а ако получи такава, то това е добре дошло. Започнах да постъпвам така и с останалите хора около мен. Да, загубих някои по пътя, но тези, които останаха, са с мен, защото съм такъв, какъвто съм. Истински, несъвършен, подвластен на своите житейски и емоционални възходи и падения.
Разбира се, това не е единственият подобен случай в живота ми, но какво да се прави – трудно се учим, понякога повтаряме, потретваме. Колко ли още подобни ситуации ми предстоят, никой не знае. Оказва се, че не само трупайки мъдрост, трупаме печал, а и обратното важи със същата сила. Всичко в живота е толкова взаимосвързано, че на моменти не можем да отличим кое е причината и кое следствието.
Благодаря ви, скъпи приятели, че ви има. Обичам ви.
Живеейки живота си така, както очакват другите, харесвайки се на околните с цената на собственото си достойнство и интерес, съобразявайки се какво ще кажат хората и изричайки думите, които искат да чуят, сме обречени да умрем сами и нещастни. Защото всяка лъжа, дори изиграна като за оскар, рано или късно излиза наяве.
Бивайки себе си, заявявайки ясно желанията си, ще се обградим със съмишленици и хора, обичащи ни такива, каквито сме. Малкото количество ще доведе до по-голямо качество. Естествено, не можем да сме безкомпромисни, да не забравяме, че и те са просто хора и имат право да са несъвършени. Могат да правят своите грешки и ясно и категорично да ни казват НЕ.
