Интервю на Стоичко Миличин за вестник „Доктор“

Автор Милена Василева

В основата на всеки проблем лежи обидата, непрошката, отмъщението, завистта, ревността, негативното отношение към децата, съпруга, началника, към себе си…  Всичко това може да наречем болести на душата. Човек си обръща внимание на здравето, когато нещо започва да го боли или да го безпокои. Болката в душата или в тялото ни кара да си зададем въпроса: защо ме боли? Когато ни боли тялото, си казваме, че сме болни. Отиваме на лекар и започваме да се лекуваме – пием таблетки, правим си операция, подлагаме се на различни процедури. А когато ни заболи душата, казваме, че имаме проблем, но, обикновено, не търсим помощ. А психологията, в превод от древногръцки, означава наука за душата.

Казват, че емоционалната болка е много по-силна от физическата. Засега няма апарати, с които да я измерим, но последствията от душевната травма не може да бъдат съизмерими с раните по тялото. Ето защо, ако човек чувства, че животът му вече е пречупен, и от него не може да чака милост, най-добре е да се консултира със специалист-психолог.

Голяма част от емоционалните ни рани са свързани с нещастна любов, загубата на любим човек, неприятни спомени от детството. За щастие, не всяка трудна ситуация в живота може да остави сериозен отпечатък върху душата на човека. Другите сътресения са само малки „драскотини” в душата: обида, негодувание, страх, комплекси и т.н.

Има моменти, когато човек не може да забрави трагедия, която се е случила с него преди време. Тази болката терзае душата му, не стихвайки нито за секунда, и му пречи да живее нормално. Такова състояние не може да премине от само себе си, затова е нужно да се потърси помощ от „хирурзите на душите” – психолозите.

– Често използваме в ежедневието си израза „Боли ме душата!”. Как боли душата?

– Това е строго индивидуално, тъй като всеки влага в този израз нещо, в зависимост от моментното си състояние. Дали е загуба на близък човек, дали е някаква любовна мъка, дали е не осъществена мечта… Душата може да боли по много, много хиляди причини, които всеки лично си изживява вътре в себе си. Няма причина, която да е еднакво уникална за всички.

– Към вас сигурно са се обръщали българи с тези думи? Какъв беше последният ви такъв случай?

– Да, разбира се. Последният ми случай беше много нетрадиционен, защото става въпрос за човек, който имаше игрови проблеми – беше комарджия. При него болката беше от това, което виждаше, че причинява на близките си и на семейството си. Той беше много пристрастен и в същото време – изключително нещастен от това, което причинява на съпругата и на децата си. Вижте колко различни са нещата – човекът, който наранява, страда от това, което причинява на другите и в същото време не може да се откаже от този си навик. За щастие, решихме проблема. Вижда се, как душата може да боли от това, че причиняваш страдание на другите, при това – съвсем осъзнато. И болката е много различна.

– Може да говорим за два вида душевна болка ли – когато ни я причинява друг и когато ние я причиняваме на другите.

– Обикновено, никога не ни я причинява друг – каквото и да става, това е свързано преди всичко с нашите очаквания към даден човек и когато той реагира различно от нашите очаквания, тогава това ни наранява. Раната се получава от разминаването между нашите очаквания с това, какъв е човекът. Всеки един човек е „грешен”, както казват свещениците. Никой не е безгрешен, всеки си е индивидуален и си има добрата и лошата страна. Не случайно ние българите сме също и дуалистична нация – при нас дуализмът не се изразява в „ин” и „ян”, а в „мартенци” (като израз). Доброто и злото е живо във всеки един човек и когато някой постъпи така, както той смята, че е добре и че е редно, пък ние не го очакваме от него, тогава се чувстваме наранени от другия човек. Много е важно да можем да осъзнаем свободата му да взема решения, за да можем и ние да станем по-свободни и да не се нараняваме толкова от поведението на останалите, за да съхраним себе си и да предпазим душата си. И да знаем, че изборите, които правим са си наши. Това, че друг прави различен избор, си е негово право.

– Душевната болка съизмерима ли е с телесната? Коя е по-силна според вас?

– Не е съизмерима, защото телесната болка има някакви граници и при нея може да се повлияе с обезболяващи, макар и временно. Дори и при раково болните в края на живота им. Аз имах такъв клиент, който беше точно на финала. Работех с него за понижаване на болката (освен соматичната болка имаше и много силна психична болка, възникнала като страничен ефект – части от тялото, които реално не го болят, той беше започнал да изпитва болка и в тях). Болката можеше да се потиска, макар че се губеше човека в този момент, защото накрая се наложи да мине на чист морфин. Докато при психическата болка каквото и да направим – и да се напием, и да се надрусаме (всеки търси своя избор), в един момент идва махмурлукът, след който тя се връща отново. Ние продължаваме да живеем с нея, докато сме живи или докато не решим да се отървем от нея. Винаги има начин! Няма болка, от която да не може да се отървем. И това е въпрос на наш избор и на наше осъзнаване, на това как ще приемем света и как ще го оценим, как ще се отнасяме към него. Всъщност, когато казваме, че светът е груб, че е лош, че е ненавистен, ние започваме да виждаме само това в него, започваме да губим малките радости, които ни правят живи.

– А душевната болка може ли да подтикне човек към суицидно поведение?

– За съжаление, напоследък суицидите в България нарастват страшно много. За последните четири години статистиката отчита ръст над 40%. Обикновено основната и единствената причина за едно самоубийство е именно душевната болка, поради това, че не можеш да видиш изход от дадена конкретна ситуация в един продължителен период от време. Разбира се, изключвам случаите, когато някой друг е повлиял. Например, родителите са натрапили някакъв модел на поведение към децата. Детето получава слаба оценка и се самоубива. В Пловдив имаше такъв случай – аз работех с близките на детето и ситуацията беше просто ужасна. Много от хората първо се опитват да свикнат да живеят с нея и след това се предават… Но, за съжаление, подходът, който имаме, не е най-правилният, за да си решим проблема. Едно време живеехме в общество, където имахме приятели, с които можехме да общуваме и да се разтоварим, докато сега ставаме общество на самотници. И затова може би има нужда вече и от психотерапевти. Преди години са ходили на изповед при свещеника, където са получавали някакъв съвет, някакво разбиране или някакво тълкувание на това, което им се случва. След това бяха приятелите, а сега – нито църквата си е в силата, нито отношенията ни вътре в обществото и в семейството не са такива, каквито са били едно време. На психотерапевт не сме се научили още да ходим, така че в момента сме в една безпътица. Още повече, че много често българите се обръщат направо към колегите-психиатри и много бързо се качват на лекарства, от които после няма отърваване, което е много сериозен проблем. Направо отиват на сериозни хапчета и на сериозни дози. Аз не знам как при душевна болка може да се постави диагноза за 15 минути!

– А какво препоръчвате вие?

– Работата с психотерапевт е единствената възможност. Ако се наложи ползването на медикаменти, тогава вече се включва да работи и психиатър, за да може да се реши проблема. И то, ако проблемът е много изострен и то само в началото – говорим за много кратък период и за много ограничени дози. Но всеки си прави извода и явно всеки си има своя път, който трябва да извърви – дори и в лечението.

– А нямаме ли такава българска традиция да лекуваме първо душевната болка с алкохол, а младите сега – с наркотици?

– Да, има го този елемент. Превръщаме, всъщност, психическата болка и във физическа по време на махмурлука. За съжаление, младите започват да пробват наркотиците не като фактор, който да им реши проблема с някаква болка, а като забавление. Няма човек, който да е опитал дрога, с цел да си реши конкретен емоционален проблем. Всеки е опитал за забавление. След това вече го ползва и за решаване на емоционалните си проблеми.

– Как се лекува, всъщност, душата, душевната болка?

– Душевната болка се лекува с любов. Това е начинът. За да можем да се погледнем отстрани и да видим как сме една частица от бога, която той ни е заложил вътре в нас. Когато успеем да видим това, да открием себе си, тогава можем да излекуваме и душевната си болка.

– Толкова ли е трудно да заобичаме себе си?

– Вие обичате ли себе си? Изключително лесно е да заобичаме себе си, само трябва да го поискаме и да пожелаем да се видим отстрани колко прекрасни създания сме. Всеки един човек, въпреки грешките, които е допуснал, е едно прекрасно създание. Проблем е, ако не можем да си ги прощаваме и да се приемаме такива, каквито сме…

– Споделяте ли мнението, че любовта е психично заболяване?

– Любовта е приета като заболяване официално от Световната здравна организация. Може би това е заболяването, което аз препоръчвам най-горещо на всички. По-добре е да преживееш една нещастна любов, отколкото да нямаш никаква, защото животът трябва да е цветен, да е пъстър. Ако той е сив, за какво сме дошли на тази земя?

– А медитацията може ли да помогне при душевна болка?

– Медитацията е част от това, да заобичаш себе си. Тя е чудесен начин, но бъдете внимателни с всички тези „гурута”, които се навъдиха напоследък. Преди имаше липса на информация, а сега – прекалено голямо количества на информацията. Хората пак не знаят накъде да се насочат. Така че медитацията всеки може да я усети в себе си. Това е състояние, в което ние изпадаме няколко пъти на ден, без да го разбираме. Например, седим и гледаме някакъв филм и в този момент почваме да си мислим за нещо друго и усещаме, че нито гледаме филма, нито си мислим за нещо – просто сме се отдали на себе си. Но когато започнем да го правим целенасочено, тогава се постига и отличен ефект. Всеки може и сам да изпадне в трансово състояние – ефективно, много лесно, без да има нужда от гуровци – просто трябва да изчисти съзнанието си.

– А вие какви методи прилагате при лечение на душевната болка, чисто професионално?

– Чисто професионално аз работя с когнитивно-поведенческа терапия, работя с Ериксонова хипноза и много други методики – всичко, което е полезно, защото който работи само по един класически модел, няма как да реши проблема. При използването на много и различни методики, събрани в единен комплексен подход, може да се направи подборка за всеки един човек индивидуално. Всяка школа си има алгоритъм, но само с него не може да се решат всички проблеми.

– Какво представлява ериксоновата хипноза и по какво се различава от класическата?

– Това е въвеждането на човек точно в това трансово състояние, при което той е в съзнание, но терапевтът има контакт с подсъзнанието. Използват се елементи, с които съзнанието се успива, за да може да се говори директно на подсъзнанието и да му се даде малко повече свобода. Тя не е като класическата хипноза, при която клиентът не помни, не разбира какво е чул и какво се е говорило, а е точно обратното. Класическата хипноза води до много краткосрочен, макар и бърз резултат. Докато при ериксоновата хипноза резултатът е дългосрочен. Малко по-бавно се постига, макар че е много различно – при някои клиенти се получават много бързо резултати, но това е, защото те самите са на едно стъпало по-напред от останалите по своя път към щастието.

– При всеки човек ли може да се приложи хипноза?

– Строго индивидуално е, защото много хора, когато чуят думата хипноза, въобще не искат да говорят за това – страхуват се да загубят самоконтрол. Особено тези, които страдат от панически разстройства. При тях използването на хипноза е противопоказно, защото загубата на самоконтрол за тях е нещо много страшно. А ериксоновата хипноза може да се прилага, дори и по време на стандартен терапевтичен сеанс, без да бъде декларирано, че се ползва хипноза – просто това е определен словоред, начин на изказ, начин да се отпусне клиента, което дава резултат. Дори и в тези случаи тя помага, но в никакъв случай не се декларира, че ще се използва.